Мая

    Не знам откъде да започна. Едва ли някой ще ми повярва. Всичко се обърна с главата надолу. Безпощадна дивотия. Но не ме е грижа. И без друго нямам какво да губя. Чувствам се хванат в капана на собствения си хаос. Дано някой ме прочете, защото вече не знам кой съм.
    Носех се по магистралата с класическа скорост от двеста километра в час. Всичко беше точно такова, каквото тайно си го бях пожелал. Времето – безшумно. Небето – гладко. Магистралата – права и безкрайна, на всичкото отгоре празна, което, разбира се, е твърде странно явление по това време на денонощието, но аз слабо се замислях. Имах нужда да подредя мислите си по протежение на нечовешки дългата върволица от километри напред – необезпокоявани, монотонни и анестетични.
    Какво се случи? Какво не бях предвидил? Нали уж бяхме щастливи. Цели двайсет и пет години. Още си пред очите ми. Също като тогава. Все едно беше вчера. Слабичка, с дълга до земята пола на цветя, квадрати, триъгълници, осморки, безкрайности – цялата формула на неразгадаемата ти природа сякаш беше изписана върху тази шантава, пъстра дреха. Катранено черната ти коса стърчеше във всички посоки, а финият ти нос бе кацнал присмехулно и нелепо между две проницателни, сериозни очи. Обожавах те.
    Беше най-умното момиче, което познавах. Четяхме в захлас Кастанеда и мечтаехме за живот без ограничения, за скок в безкрайности, за безхаберно джиткане в пространството от варианти. После ти нещо започна да се дърпаш, да биеш отбой, да спориш и да мълчиш. Не те разбирах. Не ме ли обичаше вече? Говореше глупости – това моето не било свобода, било тотална зависимост и бягство от реалността.
    След това реши да зарежеш астрофизиката, а беше израснала с нея, с учебниците и телескопа на баща си. Това ме срина. Обожавах разговорите ни за квантова физика, термоядрен синтез, свръхнови, квазари, бели джуджета, червени гиганти, фрактални проекции, теория на относителността, черни дупки, теория на струните… Не можеше ей така изведнъж да се откажеш. Ами аз? За мен помисли ли? Всичко правехме заедно. Ти беше моят свят. Моята вселена. Всички измерения.
    Беше непреклонна. Искам да се върна при хората, да позная човешкото, каза. Ще се прехвърля в Психологическия факултет. Намерих си квартира. Разделяме се.
    Тогава реших да го направя. Или живот с теб в друга реалност, или никакъв! Скокът беше невъобразим. Не, не, такова нещо не подлежи на описание. Трябва да се изпита.
    Реалността е многослойна и в нея се съдържа безкрайно множество от варианти на живота ти. Със силата на съзнанието си човек възнамерява и осветява желания сценарий, за да го преживее. Но не бива да се вкопчваш в копнежите си, иначе деформираш процеса и резултатът е нулев. Или получаваш бомба със закъснител – не е ясно къде ще попаднеш.
    Смътно усещах, че съм се хванал за теб като удавник за сламка, че така провалям и двама ни, но тогава не можех другояче. Исках те в живота си, исках всичко да остане постарому и бях готов да сменя варианта. На всяка цена! Ако ще и да го изкривя.
    Застанах на ръба. Дишах много дълго. Сетивата ми се притъпиха, виждах със затворени очи. Главата ми се разтвори, умът ми се сля с прелитащите птици и се понесох на крилете им. Тогава разбрах, че съм готов. Казах формулата, която внимателно бях напипвал дни наред преди това: „Живот с Мая като моя съпруга.” И скочих!
    Реалността сякаш се нагъна, сви се в утробата си, после се разтресе спазматично и се отпусна с тежка въздишка като след оргазъм. Разпадна се на съставните си частици. Пренареди се. И замря.
    Нямаше жива душа. Дворът на университета беше опустял като след атомен взрив. Седнах на една пейка и зачаках. Опитах се да си събера мислите. Безуспешно. Уж всичко беше познато, но не съвсем. Застиналост и усещане, че си попаднал в илюстрована книга. Странна, оглушаваща тишина. Нито шум на листа, нито повей, нито птича песен. Не знам колко време съм стоял така – може би минути, часове, дни, векове…
    После въздухът се пораздвижи. Реалността започна да се оживява, да добива триизмерност. Появиха се отнякъде хора. Някои от тях ми бяха познати, но не знаех откъде. Поздравяваха ме. Досетих се, че са ми състуденти, но кой кой беше… Ще се сетя. Сега това не е важно.
    Трябваше да те открия. Затичах се към залата по експериментална физика – там се бяхме запознали, там те виждах в спомените си. Връхлетях вътре. И те съзрях. Очите ти се взираха в мен – спокойно, изпитателно, някак съучастнически. Прегърнах те. Обгърнах те отвсякъде. Стиснах те с все сила. И останах така завинаги.
    И вчера те намерих. Безжизнена, бездиханна, бледо подобие на себе си. Как можа да го направиш? Не ти ли дадох всичко? Виждах, че линееш, че живецът ти се е изгубил някъде по сивите артерии на ежедневието. Но си казвах, нормално е – работата в института, конференциите, проектите…
    Е, да, отдавна не мечтаехме и не говорехме за магическия свят отвъд видимото. Затова пък се имахме един друг. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав да се самоубиеш. Побеснях. Задуших се. Изгубих почва под краката си. Останах един оголен нерв. И болеше, адски болеше.
    Боже, триста километра в час! Разтърсих глава. Изтръпнах. Десният ми крак се бе вкочанил. Бях натискал педала на газта и аз не знам колко време. Внимателно отлепих. Изохках. Реалността навън отново се бе превърнала в илюстрация. Но този път сякаш бе изрисувана не с маслени бои като тогава, а с акварели.
    И тогава я видях. Табелата. Вдясно. Първото населено място от цяла вечност насам. Свърнах. След около половин час се озовах в китно крайбрежно градче. Малките улички се спускаха надолу към плажа, прекосявайки като капиляри ботаническа градина с дивото й поселение от Евино време. Седнах на дънер и отмалях.
    Имах нужда от дълга почивка. Над главата ми се спускаха огромните листа на древни папрати, миришеше на зелено, мокро и прогнило. Опипах с гърба си стабилна опора и се отпуснах. Край мен сновяха бодри младежи, майки в унес бутаха детски колички, възрастни двойки се крепяха и ме оглеждаха странно. Затворих очи и изключих шалтера.
    Когато се събудих, беше станало тъмно почти като в рог. Вечерният хлад се бе пропил в костите ми. Вкусвах по устните си солените пориви на морския бриз. Запътих се да потърся нещо за хапване. Градът се бе изнесъл по тротоарните кафенета. Въздухът жужеше от преплитащи се разговори. Улични светилници, звънтящи чаши, истеричен кикот, увещаваща интонация, бели дувари, оранжеви тенти, тюркоазено сини порти, карети с туристи. Идилия, жадуван покой.
    Никой не ми обръщаше внимание. Потърсих ресторант в по-тиха уличка, встрани от централната суматоха. След двайсетина крачки погледът ми бе привлечен от табела – „Астрофизични консултации”. Каква пък е тази лудост? Какво има да се консултира тук? И то точно на забравено от бога място, където едва ли им се намира кьорав телескоп? Какво ли ще стане, ако се отбия и разпитам?
    - Добър вечер. Вие сте последният клиент за двайсет часа, нали? Заповядайте.
    На прага стоеше около четирийсетгодишна жена с хипарски, но по своему елегантен вид – усмихнато лице, дълги до кръста, гарваново черни плитки, цяла камара гривни, които дрънчаха хипнотично. Шарена пола до земята, игриво-повелителен поглед и фин нос. Стоях като закован. Гласът й ме поведе и волята ми ме напусна. Последвах я вътре. Щом се посъвзех, забелязах, че съм седнал на удобно диванче с меки възглавници.
    Пред мен седеше Мая. Или нейна двойница. Делеше ни ниска масичка с малък компютър отгоре.
    - Струвате ми се познат. Как се казвате?
    - Максим Бард.
    Лицето й се изопна. Челото се сбърчи. Очите й се впиха в мен подозрително, изучаващо. Гласът потрепера:
    - Кажете си датата на раждане.
    Въпросът й ме учуди, но отговорих. И без това нямах представа какво се случва. Завладя ме усещането, че се намирам в сюрреалистичен филм.
    - Защо ви е дата на раждане за астрофизична консултация? – едва успях да изломотя, опитвайки се да се хвана за хилаво стръкче рационалност.
    - Астрофизична? О, не, аз правя астрологични консултации. Изследваме вашия вътрешен космос чрез отражението му във външния – планетите в момента на раждането ви.
    Какво пък толкова, ще поиграя на тази игра. Астрологични врели-некипели. Но имах ли по-добра алтернатива за прекарване на времето? Дори бях забравил за глада. Любопитството надделя. Трябваше да разбера коя е.
    Издържах погледа й.
    - Кога и къде сте роден?
    Внимателно продиктувах скъпоценните си данни, доказващи, че някога съм съществувал на този свят. В кой свят всъщност?
    - Но кой сте вие? – подскочи като ужилена.
    - Моля ви, седнете. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз съм просто клиент. Нека поговорим. Успокойте се, ето, пийнете вода.
    - Извинете ме, познавах някога мъж на име Максим Бард, беше роден на вашата дата. Сигурно е чисто съвпадение. Умът ми не го побира. Дори приличате на него. Това е някаква нелепост.
    - Простете, а вашето име как е?
    - Мая.
    Запазих самообладание. Малко по малко като че ли започвах да схващам какво ставаше. Дали не бях прескочил в друг вариант на действителността?
    - А не сте ли учили все пак астрофизика?
    - Да, но не се дипломирах. Прекъснах образованието си и записах психология. Светът на астрофизиката бе твърде студен за мен. А сега чрез астрологията правя възможна срещата между звездите и душите. Впрочем вие откъде знаете?
    - Учихме заедно. Ти беше най-близкият ми човек, Мая. И ме заряза.
    - За бога, какво става? Това е някакъв театър на абсурда! Познавах Максим Бард, но той почина. Самоуби се. Бяхме втори курс. Намериха тялото му в пропастта. Идентифицираха го без капка съмнение. Личните му документи бяха у него. Това не си ти!
    - Аз съм. И не умрях. Всъщност явно за онази линия на реалността съм умрял. Но когато скочих, аз успях! Прехвърлих се. В друг вариант на реалността. В него ти завърши астрофизика, омъжи се за мен, работихме заедно и преди три дни си отне живота.
    Свлякох се на пода. В нозете й.
    - Защо? Защо го направи, Мая? Защо ме изостави? Само ти можеш да ми отговориш. Никой друг. Само ти знаеш истината. Къде сбърках? Помогни ми.
    - Но аз не съм онази Мая. Моят живот е прекрасен, пълноценен, щастлива съм. Колко ли отчаяна трябва да е била, за да си посегне. Не съм в главата й, не знам. Какво я е подтикнало?
    - И аз не знам. Бяхме щастливи. Животът ни беше точно такъв, какъвто го исках.
    - А поинтересува ли се какво тя иска? Въобще някога било ли те е грижа за какво мечтае, какво я гнети, какво я депресира, какво я прави щастлива, какво я усмихва? Започвам да ти вярвам, че си ти, защото си същият егоист, когото познавах на времето. Скачачът в пространства от варианти?! Стига бе. И за какво? За да задоволиш инфантилните си желания! По-далече от търбуха си виждаш ли? Страхливец!
    - Моля те… Помогни ми… Не знам кой съм, изгубих се. Само теб имам.
    - Не, нямаш мен! Имаш само себе си! Погледни си картата! Всичките ти планети са в лявата част на хороскопа, в аз-полусферата, а половината от тях са в дванайсети дом. Не можеш вечно да се криеш от света и да драпаш със зъби и нокти да се върнеш в утробата на рая.
    - Но аз не се крия. Аз създавам своя свят.
    - Глупости на търкалета. Как не успя да го осъзнаеш толкова години? Вариантите са безброй, но ти не можеш да прескочиш в такъв, който е с по-висока вибрационна честота от твоята. Не можеш да надскочиш състоянието на съзнанието си. Не можеш да избягаш от основната си житейска задача. А тя е да пораснеш, да станеш независим, зрял и свободен. Във всяка една реалност ще я срещаш.
    Докато не решиш проблемите си и не отвориш съзнанието си, всички линии на съдбата рано или късно ще се изкривяват и ще завиват към все един и същ, повтарящ се сценарий. Уж получаваш възнамереното, но накрая пак се хързулваш по плоскостта на психическите си недъзи. Затова и съм те изоставила отново. Ти си си все същият – изискващ, страхлив, ненаситен, егоцентричен, зависим. А е трябвало да ме пуснеш, да се обърнеш към себе си, да намериш извора на живота вътре, да потечеш с него.
    - Как да потека?
    - Аз още тогава ти го казах. Щом неистово копнееш нещо, значи не си свободен. А измеренията са за свободните. Затова се отказах да се уча как да се движа в тях. Защото се уплаших. Не бях вътрешно свободна. Трябваше да позная себе си, ограниченията си.
    Неизкривен вариант получаваме едва когато можем да живеем какъв да е живот, едва след като приемем настоящето такова, каквото е, понеже именно под тази му форма сме го привлекли – то ни предоставя всички необходими условия да се огледаме в него и да се видим какво представляваме. Нашият вътрешен и нашият външен свят са идентични!
    - Но как така? Как ще искам вариант, който не искам?
    - Как не схващаш? Въпросът дори не е в искането. А в моженето, в състоянието. Колкото по-осъзнат ставаш, опознавайки себе си и разширявайки съзнанието си, толкова повече реалности заживяват вътре в теб, не извън. Дори нямаш нужда да се пънеш да прескачаш от една в друга. Виждаш, че външната реалност е отражение на вътрешното ти състояние.
    Тя просто го следва по петите. Всеки миг. Твоята рождена карта е символно изображение на психиката ти, в която дремят пространства на варианти. Виждаш ли тези цветни линии? Образно казано, това са канали на съдбата, по които се разгръща психическата реалност.
    Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях. Затова нямаш нужда и от мен. А сега върви си. Намери се.
    Милена Вълканова
Read More

Някои плахи опити на науката да обясни астрологията

    Някога древният човек присядал под звездното небе и се взирал. Той не познавал втория закон на термодинамиката, не разбирал от квантова физика, не можел да разбие атома, но затова пък притежавал способността да се удивлява. Звездите не били резултат от термоядрен синтез, нито пък светлината им – поток от фотони. Те били митични същности, които разказвали живата легенда за сътворението на вселената, за нейното разгръщане във времето и пространството и за героя-човек, впуснал се в безкрайно пътешествие из своя космос.
    Още от времето на древен Вавилон астрологията била единствената всеобхватна наука, която помагала на търсещия дух да организира реалността и битието си в смислова цялост. Тя била преходното митологично пространство, което свързвало малкия човек с чудовищната огромност на живота, и като навигационна карта му сочела пътя из неговата необятност.
    Именно затова астрологията продължава до ден днешен да вълнува дори и скептиците, които влагат време и енергия да я дискредитират като псевдонаучна – защото тя е матрицата на човешкия мит, който култивира усещането ни, че сме част от божието творение и имаме смисъл.
    Повечето астролози слабо се вълнуват дали официалната, рационална наука ще склони да включи астрологията в своите стройни редици. За тях тя работи, а как и защо работи, какви са принципите, които стоят зад нейните резултати, е без значение, както е без значение за средностатистическия човек какво се случва в електрическата верига, когато натиска копчето, за да запали лампата.
    Ала човешкият дух мира няма – той задава въпроси, търси отговори и иска да знае. Защо например, когато на небето Сатурн и Нептун се намират в трудно ъглово положение помежду си, на земята са възможни епидемии или земетресения? От антични времена велики умове са се опитвали да прозрат движещите закони на астрологията, чиято доказуемост ще я направи пълноправен член на научното войнство.
    Клавдий Птоломей, който живял в Александрия по време на неоплатоническата ера, бил най-способният математик и учен на своето време и наред с около двайсетте труда по география, математика и астрономия ни е завещал и четири книги за влиянието на звездите върху живота на човека. Там той твърди, че от небесата се излъчват определени силови влияния, които диктуват съдбата на земните обитатели.
    В същото време обаче има здравия разум да признае, че приложенията на астрологията са все още хипотетични, че е много по-лесно да се предскажат събития в живота на градове и народи, отколкото на индивиди.
    Но според него астрологията не трябва да се отрича само защото е трудна и недотам прецизна, така както не се отрича навигационното изкуство заради честите корабокрушения.
    Кеплер, оставил на модерната наука законите за движението на планетите, също бродил из дебрите на астрологията в опит да разкрие нейната научна обоснованост. Според него лъчите на небесните тела достигали земята и влияели върху живите организми в зависимост от конфигурацията, която образували помежду си на небето. От особено значение било въздействието на слънцето и луната, а това на планетите съответствало като вибрация на определен цвят и музикален звук.
    Теорията за астрологията на съвременния британски астроном и астрофизик Пърси Сеймур се базира на магнетизма. Сеймур ни припомня, че самата Земя е огромен магнит, заобиколен от магнитно поле, 20-30 пъти по-голямо от нея. Според него плодът в утробата възприема тези магнитни въздействия чрез нервната система.
    Промените в земното магнитно поле, предизвикани от дадена планета, се улавят от нервната система на бебето, а след това гените му предопределят кой планетен сигнал ще оповести раждането на индивида и ще оцвети неговата личностна характеристика и съдба.
    Работата на Сеймур всъщност е основана на изследванията на астронома Джон Х. Нелсън върху слънчевите петна, които „разстройват” земната магнитосфера. В следствие на задълбочените си проучвания Нелсън открил, че поведението на слънчевите петна следвало 11-годишен цикъл, който можел да бъде предсказан, както и че някои петна нарушавали качеството на радио сигнала, докато други се „държали прилично.”
    Последният феномен съответствал на небесни събития като съвпад или опозиция на Слънцето с Юпитер, Венера, Меркурий и Земята. Тоест аспектите (ъгловите взаимоотношения) между планетите въздействали върху слънчевата магнитна активност, която на свой ред причинявала флуктуации в земното магнитно поле, а те резонирали с полетата на човеците. След тези си разкрития Нелсън започва да проявява сериозен интерес към астрологията.
    В Женевския университет имало някой си д-р Николас Гисин, който запратил два фотона на десетки километри разстояние един от друг. Очаквало се, че като автономни частици те би трябвало да се държат като независими една от друга системи. Но когато единият фотон реагирал на външни въздействия, другият демонстрирал същата реакция без аналогични върху нея стимули.
    Д-р Гисин стигнал до извода, че връзката между две частици оцелява независимо от разстоянието, на което са разделени – дори то да е две галактики. И понеже всичко някога започнало с Великия взрив и се е зародило от една единствена частица, то всичко във вселената е свързано, независимо на какво разстояние се намира едно от друго – така и планетите ни влияят отдалече. Техните частици резонират с нашите.
    С раждането на квантовата физика астрологията получава още един помощник в опитите да бъде обяснена на научен език. В Теорията на хаоса един от принципите за организация на нелинейните системи е фракталната проекция, според която цялото се проектира в своите части и частите наподобяват цялото.
    Например жилките на листото приличат на клон на дърво, а клонът е умалена форма на цялото дърво; строежът на атома наподобява този на звездна система; цветчетата на карфиола са умален вариант на цяла глава карфиол; мъхът върху скала е като макет на природен релеф, погледнат отгоре. Сякаш битието е изградено от дълбочинно самоповтарящи се елементи до безкрай. Цялото се раздробява на фрактали и се отразява във всяка една от тях. По същия начин космосът се отразява в нас и ние сме малки вселени, в които се оглеждат звездите.
    Физикът Артър М. Янг разработва елегантен математически модел – геометрия на смисъла, който описва всички естествени цикли на движение, развитие и учене в живота и природата. Неговата диаграма представлява недвусмислено копие на символизма на зодиакалния кръг. Наричат я Розетския камък на Янг.
    Тя е математическа метафора, описваща процесите на съзнанието и осъществяването на човешкия мит.
    Тя е и метасистема за интегриране на разнородни сфери на познанието. Янг не гледа на своята работа като на научна теория. Според него тя е парадигма, в която науката и митологията се срещат и астрологията не е наука, а език отвъд науката, който ни свързва със селенията на митоса и се занимава с уникалността на индивидите и тяхната връзка с мистериозното царство на боговете.
    Тук вече започваме да усещаме полъха от архетипния свят на К. Г. Юнг, който също е използвал астрологията в своята терапевтична работа и е обяснявал принципа на нейното действие със синхроничността. По силата на този принцип планетите не влияят – те отразяват акаузалната връзка между две смислово свързани, успоредни във времето събития. Каквото се случва горе, това се случва и долу, ако мога да перифразирам основния принцип на херметизма. А той не напомня ли за фракталните проекции? Огромният космос се отразява в малкия човек.
    Астрологията съществува от векове в ресора на човешките духовни и интелектуални стремления, но засега си остава неразорана целина, защото е толкова необозрима, колкото необозрим е и нейният предмет – човекът, животът, битието, вселената… Много вода ще изтече, докато успеят честните умове да достигнат до недвусмислена и неопровержима теория за астрологията.
    Дотогава учените ще са разбрали, че отричайки я, те не са по-различни от наивниците, за които астрологията е ясновидство, защото и едните, и другите очакват от нея да предсказва с точност, за да бъде обявена за валидна. Единственото, което се иска, е малко непредубеденост, смелост пред неизбежната среща между науката и мистиката и изследователски хъс. А тези, които се осмелят да пристъпят в нейното магично пространство, ще разберат, че астрологията е толкова голяма, колкото големи са съзнанията им. И никога няма да престанат да се удивляват.
    Милена Вълканова
Read More

Астрологията в юнгианска перспектива (1)

    Радвайки с великолепието си очите, тя събужда човешкия свят, препуска напреди, отваря пътя с величавата си колесница; могъща, възхитителна за всички, тя пръска светлина с разпукването на деня. (Джоузеф Кембъл, Източна митология)
    Какво ли е виждал древният автор на този ведически химн, прославящ любимата млада богиня на изгрева, Зората, когато се е опитал да предаде в магическа поезия своето „многообагрено възхищение от обилно леещия се напред поток на живота”*? Тогава Слънцето не е било просто огнено кълбо, продукт на термоядрен синтез, в резултат на който рано или късно то ще изгори и ще угасне тъжно и злокобно. В своята пладнешна форма, когато стои най-високо и недостижимо на небосвода, огрявайки цялото си ефирмено човешко царство долу, то е било Великият Баща, а преди това в нилското лоно на Лунната богиня в преддинастиен Египет изпепеляващата му лятна сила го била превърнала в кръвожадната богиня Секхмет.
    Древният човек преживявал света като свое продължение и го изпълвал с всевъзможни образи, картини, символи, които се разгръщали пред погледа му като реално случващ се епос на живота и съществуването. Ловните племенни култури живеели на една нога с всичко, което мърда, движи се, ражда се, умира в природата; те били непосредствена част от майката-природа, с която общували чрез магически ритуали – омилостивявали я, умолявали, възхвалявали я. Животните били техни братя, все още азът не бил взел надмощие. В онова далечно време на своето младенчество човечеството не вярвало, а знаело, че ако направи молитва за дъжд, богът-дъжд ще откликне. Съзнанието му било в своята бебешка фаза на развитие и също като индивидуалното съзнание на новороденото било фрагментарно – не виждало майка си като цяла личност, а като една хранеща гърда, като друга пресъхнала гърда, като наказващ пръст, като галеща длан. Всичко наоколо проблясвало и изниквало от единната утроба на битието, после пак се скривало, а неоформеният и недиференциран аз на древните ни събратя „въздействал” върху всички заобикалящи феномени с едно помръдване на брадичката. Съзнанието се борело със зъби и нокти да се задържи на повърхността, после пак потъвало в омайната мъгла на колективната бездна. То било поставено насред действителност, която го удивлявала и изумявала, била непозната и недостъпна – бял екран, върху който младият човек проектирал целия си вътрешен инстинктивен живот, оживявайки я и населявайки я с чудовища, Майки, Бащи, духове, пазители, тотеми…
    Минали хиляди години, през които човешкото съзнание малко по малко се диференцирало, разграничавало се, отстъпвало крачка след крачка назад от екрана, на който се разигравал битийният театър и видяло, че реалността не е хаотична, че нещата не възникват от нищото, че в света има ритъм, цикли, и космически ред. Природата започнала да добива очертания, парчетата на пъзела се занавързвали в една по-плътна картина от взаимозависимости, следствия, последователности във времето и пространството.
    Тогава възникнали жреческите държави. Човекът се опитал да подреди битието си и да го организира, напускайки племенния, номадския начин на живот и усядайки зад дебелите стени на града-държава, където имало йерархия и порядък, отражение на космическите, божествените.
    По това време „най-голямата грижа на митологията… не е била нито историята, нито плодовитостта, а някакъв вид ред: някакъв вид математически подреден, астрономически обвързан възглед за връзката на човека и ритмите на неговия земен живот не само със сезоните, годишните тайнства на раждането, смъртта и обновлението, а отвъд тях, с още по-големи, много по-продължителни цикли – големите години.” (Джоузеф Кембъл, Източна митология)
    И така се ражда астрологията. Човешкото съзнание от фрагментарно и егоцентрично постепенно започва да изплува и да добива известен континуитет, а успоредно с него, видени и преживявани през неговата призма, континуитет добиват и несъзнаваните съдържания. Боговете отиват на небето, небесната сфера се насища с богатите митични съдържания на колективния опит. Каквото долу, това и горе. Всичко, което е минало през психическите пластове на хомо сапиенс, през неговата реактивна, инстинктивна, емоционална и биологична система, цялото съдържание на човешкото състояние се проектира върху небесния свят, който заживява драматичния живот на архетипите, населяващи душата на човека.
    Астрологията, смея да твърдя, е сложно явление – средоточие както на митичния, религиозен живот на човечеството, така и на стремежа на последното да обозре света, да го обхване, да го организира и обясни. Тя използва критичната мисъл, емпирическото наблюдение, научния подход, математическия и астрономическия инструментариум, които са средства на диференцираното съзнание, на азовото състояние. В същото време обаче всичко това се случва на фона на зодиакалните съзвездия, които бележат с качествата си времената, местата, хората; на планетите, които вещаят, носят поличби, въздействат благотворно или злотворно. От една страна имаме субекта, съзнанието, което познава, търси закономерности; от друга страна имаме целия негов несъзнаван материал, който виждаме отразен върху небесната твърд.
    От зората на появата си човечеството изпраща своите надежди, мисли, копнежи, очаквания, емоции, молитви в пространството, създавайки в сферата около Земята различни образи, които ние наричаме Зодиак. Това е един процес на инвокация, на излъчване и на приемане на излъчвания, които излизат от нас и се връщат при нас. Разделението на зодиакалния пояс на дванайсет знака не произлиза от звездите над нас, а от човечеството. В известен смисъл астрологията почива на фантазии: не само защото зодиакът е въображаемият път на Слънцето през небето, но и заради силата на проекцията и въображението на човечеството, заключени в него. Зодиакът е символ на развитие и разгръщане на природните процеси и съдържа в себе си архетипа на целостността, на природния кръговрат, на всичко, което някога е съществувало и ще съществува във вселената, преминавайки през всички естествени фази на еволюция от зараждането на импулса в Овена до разпада в Риби. Зодиакалният кръг представлява колективното несъзнавано.
    Колективното несъзнавано е първичната психическа реалност, резервоарът с базисните мотиви и първични форми, присъщи за човека, то е архетипът на живота. То не е инстинктивно, а символично. То е убежището на креативното въображение на Духа и на усещането на човека за ценност, което не може да бъде разклатено от разума. (К. Г. Юнг)
    Целият живот се състои в основата си от едно единствено хомогенно вещество, от психическа енергия, която държи всичко съществуващо в цялост и от която се „пръкват” архетипите, в това число и архетипът на аза, на съзнанието, което е продукт на порива на универсалната психична енергия да се самопознае, като за тази цел тя трябва да се диференцира. Зодиакът представлява различните режими на организация на това първично вещество, съставляващо тъканта на живота.
    Зодиакалните знаци са това, което Е, колективният енергиен, генетичен бульон, наслагван, откакто свят светува, съдържащ в себе си всички психични опитности на човечеството от еони насам.
    (следва)
Read More

Астрологията в юнгианска перспектива (2)

    Астрологичната карта е алхимическият съд, в който се извършва процесът на индивидуация. Тя е снимка на небето в момента на раждане, където основните богове (в лицето на планетите) на човешкия психически пантеон влизат във взаимоотношения, а азът в своя инстинктивен стремеж към цялостната личност ги мрази, отрича, игнорира, боготвори; страхува се от тях, става тяхна жертва – и така човешката психика познава състоянията на нигредо, рубедо, албедо, които имат своя аналог в поличбите, носени от Сатурн, Марс, Плутон, Юпитер и другите небесни властелини. И в алхимическия процес, и в астрологическия душата търси философския камък, Свещения Граал, еликсира на живота – за да постигне цялост.
    Астрологическата рождена карта, наричана още хороскоп, първоначално е представлявала квадрат, който и до ден днешен се използва във ведическата астрология. В западната астрология тя е кръг. И двете фигури са символ на обединение на противоположностите, на целостността, на света, на вселената, на цялостната личност. Астрологичната карта е своего рода мандала.
    ...мандала означава кръг. Има много варианти на представения тук мотив, но всички почиват върху квадратурата на кръга. Техният основен мотив е предполагането на един център на личността, тъй да се каже, на едно централно място във вътрешността на душата, към което се отнася всичко, благодарение на което всичко се подрежда и което същевременно представлява един енергиен източник. Енергията на центъра се проявява в почти непреодолимата принуда и стремеж да станеш това, което си, както всеки организъм трябва при всички обстоятелства да приеме приблизително онзи образ, който е специфичен за същността му. Този център не се усеща или мисли като Аза, а като цялостната личност (das Selbst), ако можем така да се изразим. Въпреки че центърът, от една страна, представлява един най-вътрешен пункт, към него, от друга страна, принадлежи и една периферия или околен кръг, съдържащ в себе си всичко, което принадлежи към цялостната личност, а именно двойките противоположности, които съставляват цялото на личността. Към тях спада, на първо място, съзнанието, после тъй нареченото лично несъзнавано и най-сетне още един неопределено голям дял от колективното несъзнавано, чиито архетипове са общочовешки.(К.Г.Юнг, Архетипите и колективното несъзнавано)
    uroboros 2Кръгът е Уроборос. Уроборос (на латиница Uroboros, Ouroboros) е разпространен архаичен мотив – змия, захапала опашката си (понякога също един или два дракона). Уроборос е символ на безкрайността, на вечния кръговрат и единството на противоположностите (като светло/тъмно или активен/пасивен). Змията, захапала опашката си, символизира преливането на края в ново начало и така во веки веков. Освен символиката на непрестанно самообновяващата се змия, заключените в кръг животни носят силна метафора за цикличното повторение – кръговрата на годишните времена, преходността на света и новото му сътворение, смъртта и раждането, вечността, Колелото на живота.
    В символиката на алхимията Уроборос е символ на затворен и циклично протичащ процес на преобразуване на материята, състоящ се в нагряване, изпарение, охлаждане и кондензация на течност, чрез който процес субстанциите трябва да се свържат. При това често затворената в кръг змия се заменя с две същества, свързани чрез устите и опашките си, като горното същество символизира течността (летящ дракон).
    Символ е също така на философския камък, който би трябвало да се състои от един безценен материал и от един – без стойност.

    Фиг. 1

    Кръгът на хороскопа е пресечен от кръст, състоящ се от хоризонтална ос (AC – DC) и вертикална ос (IC – MC), както е показано на фиг. 1. Хоризонталната ос е символ на земния свят, а вертикалната – на небесния. Кръстът е идентичен с Дървото на живота, което пуска корени дълбоко долу в подземните селения на несъзнаваното, израства и протяга клони нагоре, стигайки високо чак до боговете, в царството на свръхсъзнанието. То държи света да не се разпадне.
    Планетите с имена на богове – Венера, Юпитер, Марс и т.н. – представляват именно канали за проява и живот на общочовешки архетипни съдържания под формата на психични функции. Всяка от тях въплъщава определени човешки състояния, нужди и инстинкти. Слънцето е символ на дневното съзнание, на ясните форми, дискриминацията, противопоставянето, волята, духа, Бащата. Сатурн е символ на материята, матрицата, формата, земята, инерцията, Майката. Луната е символ на душата, която вечно се променя, адаптира, преживява, преражда и обещава ново начало, Детето – „неописуем опит, неприспособеност, недостатък и божествена привилегия, непредвидимост, която представлява последната ценност и нещо, което няма цена(К.Г.Юнг, Архетипите и колективното несъзнавано), нещо, което пребивава в напрежението между деня и нощта, между майката и бащата, между съзнанието и несъзнаваното, между духа и материята.
    (Следва)
Read More

Астрологията в юнгианска перспектива (3)

    И така, древният човек сядал под звездното небе, взирал се в него и то оживявало като сцена на битки, споразумения, любови, раждания, смърти… Цялата драма на човешкото състояние се изливала в съда на небесната утроба. А всъщност той търсел себе си, света и себе си в света. И ако ние познаваме и създаваме собствената си действителност чрез неизменната проективна психическа функция, то астрологията дълго време е била екран за проекции, на който виждаме отразени идеята за цялостната личност, архетипите, аза, съзнанието, несъзнаваното, напрежението между тях.
    Астрологията се е явявала маяк, сочещ пътя в хаоса на съществуването. Също като И-Дзин и картите Таро тя давала отговори, които се съдържали в самите въпроси – въпросите на душата за битието и смисъла. А душата е ентелехия – има целта сама в себе си, затова и съдържа всичко необходимо вътре, целия свят. Отговорите са там – астрологията е само спонтанното средство за тяхната екстракция, дисекция, дестилация, синтез. Тя помага да се запознаем със своя анимус – Марс, своята анима – Венера, своите демони – Плутон и т.н.; сочи ни кога е време за сеитба и кога за жътва; позиционира ни във времето и пространството, та да знаем своето място и да не се изгубим.
    И ако обаянието на алхимията се разпада след разгадаването на химическия процес, астрологията все още удържа с лекота нашите проекции. Макар да знаем много за вселената и нейните тайни, за черните дупки, неутронните звезди и антиматерията, тя си остава твърде необятен екран, който непрекъснато се обновява с всеки нов етап от нашето осъзнаване, израстване и индивидуация.
    През 18 в. астрологията изчезва от полето на признатата наука и християнската теология. Увеличената прецизност на научните методи и теологията, отдадена на рационалност, са причина астрологията да бъде изключена от общоприетата култура през 18-19 век. Ярката научна мисъл и рационалният подход отрязват клона, на който седят, а именно архетипите, боговете, миналото, несъзнаваното и последните си отмъщават с две световни войни в началото на 20 век, защото интелектуалният скок на гордия западен аз не е последван от съответната реорганизация във връзките с несъзнаваното; нощните движения на душата не успяват да настигнат инфлацията на дневното его и да го балансират:
    …прогресът е възможен само “Deo concedente” (По божие благоволение)… Но колкото повече се диференцира съзнанието, толкова по-голяма става опасността да се отдели от корените си. Пълното скъсване настъпва тогава, когато “Deo concendente” бива забравено. Психологически принцип е, че една отцепена от съзнанието част на душата не се активира само привидно, а действително води до обсебване на личността, чрез което нейната цел бива заменена в духа на отцепената част на душата. (Архетипите и колективното несъзнавано, К.Г.Юнг)
    В началото на 20 век интересът към астрологията процъфтява наново. Човекът явно усеща, че е загубил връзката с боговете си, те вече не му говорят, не го водят, а го унищожават. Той има нужда от ориентири, от завръщане при корените и жизнените сокове. И фениксът на астрологията отърсва от крилете си пепелта на времето, възродена и все така потънала в загадки, също като психиката, чието отражение е тя. Възраждането й, разбира се, следва ритъма на новото време, интегрира осъзнаванията и психическите нагласи на съвременния човек, който вече не вярва, че Сатурн е злосторник и причина за несгодите в живота му. Той възприема хороскопа като карта на психическата му структура и динамика, защото каквото горе, това и долу; защото квантовата физика откри, че вселената е холографска, изградена е от фрактални проекции и голямото се проектира в своите части, тоест космосът – в нас хората.
    Ако не искаме да отричаме архетиповете или да ги направим безвредни по някакъв друг начин, тогава на всяка новозавоювана степен от култивираното диференциране на съзнанието се сблъскваме със задачата да открием ново, съответстващо на тази степен тълкуване, за да можем да свържем още съществуващия в нас живот от миналото със сегашния, който заплашва да избяга от него. Ако това не стане, тогава възниква едно съзнание без корени, вече не ориентирано към миналото, което е безпомощно изложено на всякакви сугестии, т.е. практически достъпно за психически епидемии. (Архетипите и колективното несъзнавано. К.Г.Юнг)
    И така, астрологията представлява нашето завръщане към корените, към магическото усещане за принадлежност към един свят, в който имаме смисъл, към преживяването, че участваме в божествената комедия. В днешно време тя е повече психологическа, не толкова събитийна; ние знаем, че проектираме в рождената карта както психическите си съдържания, така и вътрешната си динамика, чийто телеологичен импулс е да се самоосъществява и оцелостява.
    Но макар да осъзнаваме проекцията, остават куп неизвестни – как рождената карта като „снимка” на небето в момента на раждане действително работи, тоест как успява да описва човека, да разказва история за вътрешния му живот, да се разгръща и да бележи качеството на времето в различните му житейски периоди.
    Когато Юнг говори за колективното несъзнавано като за генетичната супа, в която се съдържа цялото множество от възможности на човешкото състояние и преживяване, всичката психическа опитност на човечеството, акумулирана от зората му, и от която се пръква с цената на напрегната борба феноменът на съзнанието, винаги съм си представяла една общочовешка душа, колективна психика, от която всеки индивид е част в най-дълбоките пластове на съществуването си. А дали тази общочовешка душа не е част от една общовселенска душа, а ние сме агенти на нейното самоосъзнаване? И дали докато създаваме собствената си действителност, проектирайки навън, тази космическа психика не „откликва” и не „взаимодейства” по силата на принадлежността ни към нея? Или дали пък, както тя е проекция на нашите вътрешни съдържания, ние също не сме проекция на нейната организация, движейки се във времето и пространството паралелно, синхронично? И дали движението на планетите не е часовникът, отмерващ синхроничността между нея и нас?
    (край)
Read More