Back to basics – духът на Плутон в Козирог

Винаги съм обичала научната фантастика. Бях още малка, когато книгите на сър Артър Кларк така ме зашеметиха, че се превърнаха в първия ми устойчив мост към литературата, астрономията, астрологията, митологията, психологията – дълга асоциативна верига от мои любови към магичното и тайнственото, която през годините се навърза.

Сега виждам, че светът все повече заприличва на онзи, роден във въображението на писателите-фантасти, доказвайки ни, че няма граници, няма невъзможности, че животът е по-голям дори от човешката фантазия и че всичко, което може да му хрумне на хомо сапиенс, вече съществува някъде в пространството. Просто въпрос на време. И воля.

Само преди двайсет години интернет, компютрите и мобилните телефони бяха пеленачета, докато днес те се „кръстосват” в многофункционални хибриди, чрез които говориш, имаш видео връзка, снимаш, пращаш имейли и файлове, слушаш музика, гледаш филми, играеш игри и… само дето не са започнали да те телепортират още.

Но няма да се учудя, ако и това скоро се случи. Все пак вече съществуват технологии, които четат мисли, като японския инвалиден стол, реагиращ за части от секундата на неизречените желания на стопанина си. Не по-малко изумяващи са футуристичните продукти на Майкрософт като една платформа за компютърни игри, която има способността да улавя настроенията на потребителя и да влиза във взаимодействие с него. В нея „живее” виртуално момче, което разговаря с теб и разпознава гласа и емоциите ти. Освен това, ако подадеш лист на малчугана, както си стоиш пред екрана, след миг ще видиш, че хартията се е озовала в ръката му, сякаш преодоляла границата между физическата и виртуалната реалност.

И няма нужда да си кой знае колко дързък визионер, за да си представиш следния сценарий:

Прибираш се вечер уморен, захвърляш настрани обувките, чантата и палтото, които блестят от чистота и безупречност – сякаш не си ги изтезавал цял ден в претъпканото метро, калните улици и неудобния стол в офиса, където пак се заля с кафе. От напитката няма и следа обаче – ни петно, ни дявол. Защото нещата в гардероба ти са произведени от наноматерии, а това означава, че молекулите им умеят да се прегрупират по такъв начин, че да отблъскват наглите набези на всички нежелани елементи от околната среда.

Един малък пъргав робот набързо прибира разхвърляното и възвръща подредения вид на дома ти за секунди.

Някакъв сензор във въздуха улавя настроението ти по блуждаещия ти поглед и се „досеща“, че имаш нужда от релаксираща музика, по възможност в извънградска обстановка, която да ти помогне да се отпуснеш. Светлината в дома ти затихва и добива мекото сияние на карибски залез. Дочуваш отнякъде успокояващия звук на морски вълни на фона на нежна ню ейдж музика, а електронните тапети по стените вече са заредили пейзаж „като жив“ – безлюдното крайбрежие на остров с палми и ситен топъл пясък…

Честно казано, побиват ме тръпки. И то не толкова от качеството на подобен род реалност (или по-скоро виртуалност?), а от нейното количество. Приемам света такъв, какъвто е, и се радвам на възможностите, които ми дава. Не съм фанатичен иконоборец срещу всичко с етикет „високи технологии“. Но се питам до каква степен бих искала те да окупират моето лично пространство. Макар че дали не са го направили вече – въпросното ми интимно пространство отдавна се състои от едно най-важно нещо – скъпоценния ми компютър. По цял ден.

И все по-често се улавям как след поредната доза обилно облъчване – телефонно, компютърно, информационно – имам нужда да се махна, да отида някъде, където всичко е простичко, тихо и натурално, back to basics. Изпитвам необходимост да оставя на стенд-бай за неопределено дълго време мисловната функция, трескавото планиране и гонитбата на срокове; да избягам от агресивния информационен шум, в който сме потопени; да се измъкна от хватката на единиците и нулите и да включа други сетива, отдавна ръждясали поради оскъдна употреба.

И тази тенденция на завръщане към природата, към обикновените неща, в които участваме не само с главите си, но и с ръцете си, с краката си, със сърцата си, с цялото си тяло, като че ли набира все по-голяма скорост. Западният човек бавно и непоколебимо започва да се изнася на изток, за няколко месеца, за година, завинаги. В Индия най-любимите ми места се оказаха градове като Ришикеш, Ауровил и Хампи, където западният човек бе избрал да се установи, за да се срещне с източния. Вътре в себе си. Там той няма големи претенции, живее семпло, облича се в памучни и ленени дрехи, почита духа на Майка Ганга, прави йога, пее мантри, свири за жълти стотинки, твори на сцената, импровизирайки в реално време, just for the fun of it, без да го е грижа за критичните погледи на околните. А критични погледи всъщност няма.

Имам чувството, че се опитва съзнателно или не да си върне боговете, ония природните, които живеят в Слънцето, Луната, вятъра, земята, дървото, реката и чиито образи са градивните елементи на древната човешка психика. Във време, когато биваме все по-обилно заливани от готови, дигитални, „двуизмерни” образи шир-потреба, толкова повече изпитваме необходимостта да се свържем с техните живи, пълнокръвни прототипи вътре в нас, движили ни някога, когато сме се преживявали като част от цялото. Разбира се, наивно и преиграно е да смятаме, че можем да „нахлузим” отново митическия светоглед на древния човек, в който небето е богът-баща, а земята е богинята-майка, но сме достатъчно информирани, за да знаем, че не на символично, а на съвсем буквално ниво това е точно така.

Земята наистина е нашата майка – тя ни храни, пои, облича, грижи се за нас, а ние леко сме се самозабравили в опиянението си да я опровергаем, надхитрим и изцедим, прерязвайки пъпната връв. Ако сте забелязали обаче, в живота и във всяка една система, когато едно явление достигне до крайни размери, веднага автоматично се включва ответно такова, но с обратна посока. За да противодейства. За да се възстанови балансът.

От една страна сме се докарали до глобално затопляне и почти ежемесечни природни катаклизми, но в същото време явно имаме нужда да изградим отново изгубените връзки със земята, не просто защото от това зависи оцеляването на вида ни. А защото в човешката психика „царува” както Танатос, нагонът към смъртта, разпада и разрушението, така и Ерос, нагонът към живота, свързването и поддържането на целостта. И затова днес се връщаме към природата и изпитваме странното, мистично желание да прекопаем градина, да заровим крака в почва, да пробваме био земеделие, да загребем вода от кладенец, да си замесим сами хляба, да построим еко къща… – за да усетим отново, че притежаваме тела, триизмерни, които взаимодействат с естествения си хабитат аналогово, от първа ръка; че притежаваме души, многоизмерни, които се свързват автентично.

Тайно вярвам, че тази тенденция е трайна, макар и да не е очебийна и гръмогласна. Хората, които се връщат back to basics, не парадират, те го правят тихо, заживяват в еко селища, използват възобновяеми енергийни източници, захващат се да изучават традиционни земеделски практики и измислят науки като пермакултурата. Последната е съвкупност от методи за проектиране и поддържане на земеделски екосистеми, които притежават разнообразието, стабилността и гъвкавостта на естествените такива. Или иначе казано, човек влага мисъл и енергия в изучаване на природните дадености, процеси и ритми, за да се включи към тях със своите дейности, производство и взаимодействие деликатно и синхронно. Бавно и (надявам се) сигурно започва да се установява един нов модел на общуване и сътрудничество между човека и земята, в който не можеш да не отидеш, да не пипнеш, да не излезеш от зоната си на комфорт. За да вникнеш.

Гледайки към земята, спонтанно приплъзвам поглед и по звездите. Астрологията е аналоговата индикация, по която аналоговите хора се ориентират за духа на времето и вселенските цикли. А основният тон на сегашния zeitgeist бе зададен от влизането на Плутон в Козирог, където ще „кръжи” до около 2025 г. Плутон е символ на трансформацията, той ни прави по-съзнателни, като разрушава всички стереотипи, в които сме се вкопчили. Козирог е земен знак, в който развиваме реализъм, здрав разум, самодисциплина и отговорност. Неговата енергия не е свързана с квантови скокове и революционни промени. Козирогът ни учи да изкачваме върховете си, но да не забравяме за долината, от която сме тръгнали, защото там са нашите корени, чрез които се храним. Плутон ни „хваща” за главите и ги извърта точно към тези наболели земни теми, но под различен от досегашния ъгъл.

Нямаме нужда да разбираме от астрология, за да видим, че наистина е належащо да преобърнем с хастара навън отношението си към заобикалящия ни свят и да стъпим на земята. По нов начин. Аналоговите хора някак си го виждат и „чуват” това, успяват да дръпнат шалтера на единиците и нулите в ежедневието си, запретват ръкави, събуват обувки и тръгват по кожа към своя смел, нов свят.

Милена Вълканова (за “Жената днес”, февруари 2011)
Read More

2012 – апокалипсис в съзнанията?

През този век ние надникнахме в сърцето на атома. Трансформирахме го – и него, и историята – завинаги. Но ние надникнахме също и в сърцето на сърцето. Узнахме кои са необходимите условия за промяна на съзнанието. Сега, като виждаме дълбоката патология на нашето минало, ние можем да изградим нови модели, нови парадигми. „Сумата от всичките ни дни е едва нашето начало…”
    Мерилин Фъргюсън, „Съзаклятието Водолей”
    Двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета година. Многозначителни числа в магическа подредба, приковали в хипнотичната си хватка вниманието, страховете и надеждите на човечеството. От няколко години насам с променлива настойчивост ме преследва един въпрос – хората, чуят ли, че съм астролог, решават, че навярно ще знам отговора му – „Какво ще се случи през 2012 г.? Ще настъпи ли краят на света?” Истината е, че нямах, а и все още нямам ни най-малка представа. Дори твърдо отказах да се занимавам с тази тема, защото първо, не си падам по нищо масово, още по-малко по масовите истерии, второ, последните се самоподхранват и ескалират, и трето, краят на света се предрича периодически още от време оно. Всеки път, когато се е случвало нещо извънредно в символното възприятие на света – като уникална нумерологична плетеница от числа в датите или рядка астрологична конфигурация от планети на небето – хомо сапиенс с почти досадна регулярност е тълкувал събитието с предсказание за заветния край на света. А светът и човечеството все още сме си цели-целенички и изтреблението на вида не се случи нито при последното слънчево затъмнение, нито през двехилядната година.
    Но в днешната епоха знаците са неопровержими, ще кажат някои – затънали сме в икономическа криза, на ръба на гигантски екологичен срив сме, човекът е станал въплъщение на егоизма, изцеждайки и последните живителни силици на майката-природа, оставяйки след себе си ни повече, ни по-малко планини от боклук, отровни газове, трупове след нелепи войни, негативни мисли и неизлечимо недоволство от живота си. Така е, на черното не можем да кажем бяло – самозабравили сме се в амбицията си да притежаваме било то вещи, власт или морално право.
    Катаклизми обаче в историята на човешкия род е имало немалко – две ледникови епохи, грандиозни наводнения, останали в колективната памет под названието „потопи”, земетресения, урагани. И на места сме били тотално заличавани от лицето на земята, налагало ни се е неведнъж да започваме живота си отначало, да изграждаме наново цивилизацията си камък по камък. Дали тези нещастия са имали непосредствена връзка с моралната деградация на човека обаче? Пряко следствие ли са от нашите прегрешения и безхаберие или просто някъде дълбоко в себе си имаме нуждата да вярваме, че всичко, което ни се случва, е резултат от собствените ни усилия и действия, особено безобразните? Така добиваме усещането, че има причинно-следствена връзка и логика в ставащото, че светът не е хаотично място, пълно със сенки, неизвестност и непредсказуемост. Ако трябва да си сърбаме попарата, не е ли по-лесно за психиката ни да приеме, че сами сме си я надробили и строгият ни родител има право, отколкото, че сме се оказали в безпризорната позиция на беззащитно дете в ръцете на своята развилняла се шизофренична майка?
    Човекът отчаяно се нуждае от преживяването, че животът му и самият той имат смисъл, че вселената е изначално подредена и справедлива. С възникването на земеделските култури през епохата на неолита той започва да организира жизненото си пространство в градове-държави, времето си – в календари, съдбата си – в знаци по небето, психическия си живот – в митове. Тогава забелязва и че битието се разгръща по силата на цикли – сезоните се сменят, денят следва нощта, луната има своите фази, Юпитер обхожда небосвода за дванайсет години, семето умира и от него се ражда дърво, цивилизации изчезват и на тяхно място възникват нови. Така всичко се появява, изчезва и пак се появява.
    Навярно и днес, както и неведнъж преди, човечеството предчувства края на един цикъл, на една епоха, защото всичко тече, всичко се променя и няма нищо по-естествено от това и нашата цивилизация да изчерпи еволюционния си запас, поне във формата й, под която я познаваме. Затова и все по-невротично и настойчиво се занимаваме с наближаващата прокобна 2012 година.
    Струва ми се, че ние, обитателите на тази планета, и още повече представителите на западната цивилизация, се чувстваме пленници на триизмерната си опитност за света между производството, пазара и консумацията, на неговата тромава материалност, липса на перспектива и безсмислие. Дълбоко съм убедена, че поддържащият принцип на цивилизацията е не икономическият, а креативният – възможността да откриваме и пресъздаваме себе си, да се стремим към осъществяване на най-висшия си потенциал като духовни същества. Затова и подозирам, че в най-съкровените кътчета на душата си, там, където дори сами нямаме достъп, ние жадуваме за нещо разтърсващо, което да ни извади от вцепенението на равното ни съществуване; нещо, което със зверска неумолимост да ни изправи на ръба на пропастта на единствената смислена дилема – да имаш или да бъдеш – и изборът ще е красноречиво очевиден без възможност за отбой. Скачаш и политаш.
    Мечтаем да сме птици, но усърдно сме се погрижили да го забравим и живеем като къртици. Сами ни е страх да скочим и се молим да ни бутне някой друг – външен катаклизъм, съизмерим с мащаба на вътрешната криза, която се надига. Дали не е това причината за тревожното напоследък спрягане на апокалипсис 2012? Дали на колективно несъзнателно ниво не го копнеем, защото той е единственият ни шанс за духовен катарзис, шанс да преживеем силата си?
    Вярно е, че към „деня на страшния съд” ни насочва великият календар на маите, както и предсказанията на Нострадамус, и откритията на учените, че през 2012 година се очаква засилена слънчева активност, обръщане на полюсите на планетата, евентуални промени във въртенето на земното ядро, заставане на една ос на Земята, Слънцето и галактическия център. Но всички тези факти от една страна подлежат на интерпретация и не съществува изследовател, който да може да си заложи главата, че е намерил единственото обективно и абсолютно тълкуване; а от друга, те не биха имали такава ядрена мощ на въздействие върху съзнанията на хората, ако нямаше вътрешна реалност в душите ни, с която да са съзвучни.
    Астрологичната картина на 21.12.2012 г. е интересна, но небето ни е удивлявало и преди. Освен това, нямаме прецедент, на базата на който да можем да правим изводи подобна конфигурация от планети дали би довела до масово унищожение. Или масово просветление? А дори и да имахме, пак не бих се ограничила в твърдения, забравяйки, че животът е пълен с изненади.
    Не, не знам какво ще се случи тогава, нито дали въобще ще има извънредно събитие. Кой знае обаче дали след толкова коментиране, предъвкване и спекулиране по темата, след толкова страх, тръпнене и нагнетяване на околоземното пространство няма да си самосбъднем пророчеството. А дали не можем сами да си сбъднем новото начало, трансформацията, Ерата на Водолея, като направим, надявам се, скок в съзнанието?
    Ерата на Водолея е новата златна епоха, в която отдавна човекът е вперил поглед, изпълнен с надежда. В Ерата на Рибите, започнала преди около 2000 години, ние се докоснахме до вярата, до мистичното преживяване и космическия екстаз, до усещането за връзка с космоса, но вместо да вникнем както в значението на думата „религия” като „свързване, отношение”, така и в смисъла на христовото послание „Царството божие във вас е”, ние се впуснахме в кръстоносни походи, в разделение и сегрегация, в делегиране на индивидуалната ни свобода върху институцията на църквата, държавата, парите, властта, авторитетите…
    Символите-предвестници на Ерата на Водолея са налице обаче. Водолей е знакът на полета на мисълта без граници, на съзнанието, което прониква във всички тайни на битието, защото дешифрира кода на неговия „софтуер”. Водолеят не вярва в Бог, той го познава. Водолей не признава йерархии – те са земен конструкт; вместо това небесните категории са равнопоставеност и зачитане уникалността на всяко същество. Във Водолей индивидът е член на голямото семейство на човечеството. Важни са не кръвните връзки на принадлежност, а духовните връзки, плод на съзнателен избор.
    Само за последните десетилетия наблюдаваме изобретяването на технологии, за които дори не сме мечтали. Интернет буквално ни свърза с всяко едно човешко същество по света, даде възможност и на най-малкия човек да стане творец, като създава блогове, публикува поезията и картините си и те достигат до публика, вибрираща на сродна честота на хиляди километри от него. Във въздушното пространство летят със скоростта на мисълта чувства, емоции, преживявания, впечатления. Интернет наподобява централната нервна система на хомо сапиенс, на огромна телепатична мрежа, загатваща ни какво всъщност ще могат един ден собствените ни съзнания.
    Групите по интереси и за взаимопомощ процъфтяват. Хората спонтанно започват да търсят алтернативни начини на живот и организация, като плод на този стремеж към ново бъдеще са еко-селища като Файндхорн, Даманхур, уникалният град Ауровил. Западният човек заминава на Изток, за да търси себе си, напускайки зоната на обичайния си комфорт. Свят без граници и живот в цялост с природата и другите.
    Учените отдавна знаят, че всичко е енергия и че физическият свят е илюзия, родена от възприятията ни. Почти не остана човек, който да не е съгласен поне на теория с „Тайната”, че реалността е безкрайно пространство от варианти и светогледът ни осветява един от тях, превръщайки го в наша съдба. Квантовата физика ни показа закона за фракталната проекция, според който вселената се проектира в своите части, а зад нейното съществуване стои една неназовима елементарна частица на божествения дух, който се самоосъществява. Следователно го прави и чрез нас.
    Има още стотици знаци за новото качество на времето, което ще настъпи с Ерата на Водолея, и във всеки от тях е имплантирано предчувствието за нова реалност, нов живот, ново проникновение. Дали те ще се осъществят на 21.12.2012? Кой знае. Но дотогава, вместо да треперим в очакване на апокалипсис, по-добре да изживеем пълноценно времето си, като започнем да променяме бъдещето си сега. От себе си.
    Милена Вълканова (за “Жената днес”, декември 2009)
Read More

Къде е уловката във вестникарските хороскопи?

Астрология ли? Не вярвам в подобни врели-некипели. Аз съм зодия Рак и ето, чета хороскопа ми за днес: „Охладете страстите и предвидливо изключете детонатора на емоционалната бомба, който тиктака от няколко дни вътре във вас. В противен случай очаквайте непоправими щети в отношенията с половинката. Как да охладите страстите ли? Море, река, езеро – водата винаги ви се е отразявала отрезвяващо и зареждащо.” И искаш да ми кажеш, че според това всички Раци по света, което прави кажи-речи една дванайсета от земляните, през седмицата трябва да се юрнем към някой водоем, защото ще бъдем на ръба на нервна криза, така ли? Това е нелепо.

Не, приятели, хороскопът в сутрешния вестник (както и в списанията, в интернет и т.н.) не е астрология, или поне не е цялата астрология – само едно нейно ъгълче е, много стилизирано. Той е изтърсакът на астрологията, като се има предвид, че „звездната наука” съществува и се развива от векове. Разбирам, че вестникарският хороскоп е първата ви, а вероятно ще остане и единствена среща с изкуството, наречено астрология, но нека поне това изясним. Вестникарската астрология се нарича също астрология на слънчевия знак. Възниква в началото на 20 век, макар още през 17 век английският астролог Уилям Лили да я „предвещава”, публикувайки своите пророчески алманаси. Какво се случва всъщност?

През 1930 г. списание „Съндей Експрес” поръчва на английския астролог Ричард Харълд Нейлър да направи хороскоп на новородената принцеса Маргарет. В него се набляга на характеристиките на нейния слънчев знак Лъв, а някои други драматични положения в картата й само бегло и дипломатично се споменават. Но пък Нейлър не пропуска да отбележи, че „събития от изключителна важност за кралското семейство и нацията ще се случат около нейния седми рожден ден” (Само за протокола – няколко месеца преди Маргарет да навърши 7 години, баща й се изкачва на трона).

Една седмица по-късно вестникът е залят от писма на читатели, а астрологът Р. Х. Нейлър започва трескаво да мисли под каква форма да поднесе седмичните си хороскопи в своята рубрика. Първоначално той прави само мунданни прогнози и препоръки за всеки ден от седмицата относно финанси, търговия, забавления, политика, залагания, състезания и т.н. С течение на времето обаче бива принуден да създаде опростена астрологическа система, която хем да бъде генерализирана, хем да се свързва с всеки читател от разрастващата се аудитория по индивидуален начин. И така след кратко експериментиране Нейлър се спира на системата на дванайсетте слънчеви знака, базирана на позицията на Слънцето по знак от зодиака. Впрочем от тогава тръгва и добилият гражданственост въпрос: „Ти коя зодия си?”, като под „зодия” се разбира знакът, в който се намира Слънцето в момента на раждането ти. Допреди 1930 година хората не са се питали такива работи и никой астролог не е смятал, че положението на дневното светило е по-важно от това на Луната, Венера или Марс в хороскопа ти.

Всеки човек в рождената си карта има не само слънчев знак, но и лунен, венерин, марсов, юпитеров, сатурнов, уранов... Хороскопът на всеки човек е уникална комбинация от взаимодействията между планетите в Слънчевата система, видени от Земята във вихъра на техния танц в мига на раждането. Няма два еднакви хороскопа и никаква типологизация, каквато е вестникарската астрология на слънчевия знак, не може да сложи представителите на дадена зодия под един знаменател.

Четете хороскопа си в женското списание, докато чакате да ви хване боята във фризьорския салон, но имайте едно наум – той е твърде генерализиран – и не изпадайте в клишето да го отъждествявате със самата астрология. Ако искате сериозен анализ на рождената ви карта и адекватна прогноза за житейските ви тенденции, обърнете се към професионален астролог.

И така, след като „понапердаших” вестникарската астрология, нека кажа и няколко благи думи за нея – все пак монетата винаги има две лица. Корените й се крият в най-древните астрологически практики.

Още преди да се появи рождената астрология, която работи с хороскопите на индивиди, астролозите са наблюдавали небесните спектакли, опитвайки се да разгадаят по тях качеството на времето и съответно съдбините на нации, държави, кралства. Вестникарските хороскопи са продължение на тези практики – изследват доминиращите теми за даден период от време и ги интерпретират.

Разбира се, картината, която представят, е твърде едра и обща, с „ниска резолюция”, но въпреки всичко, можем да получим известно усещане за важните тенденции, ако астрологът е опитен и сръчен тълкувател на символи, умеещ да превежда небесния език на човешки.

Милена Вълканова

(за edna.bg)

Read More