Винаги съм обичала научната фантастика. Бях още малка, когато книгите на сър Артър Кларк така ме зашеметиха, че се превърнаха в първия ми устойчив мост към литературата, астрономията, астрологията, митологията, психологията – дълга асоциативна верига от мои любови към магичното и тайнственото, която през годините се навърза.

Сега виждам, че светът все повече заприличва на онзи, роден във въображението на писателите-фантасти, доказвайки ни, че няма граници, няма невъзможности, че животът е по-голям дори от човешката фантазия и че всичко, което може да му хрумне на хомо сапиенс, вече съществува някъде в пространството. Просто въпрос на време. И воля.

Само преди двайсет години интернет, компютрите и мобилните телефони бяха пеленачета, докато днес те се „кръстосват” в многофункционални хибриди, чрез които говориш, имаш видео връзка, снимаш, пращаш имейли и файлове, слушаш музика, гледаш филми, играеш игри и… само дето не са започнали да те телепортират още.

Но няма да се учудя, ако и това скоро се случи. Все пак вече съществуват технологии, които четат мисли, като японския инвалиден стол, реагиращ за части от секундата на неизречените желания на стопанина си. Не по-малко изумяващи са футуристичните продукти на Майкрософт като една платформа за компютърни игри, която има способността да улавя настроенията на потребителя и да влиза във взаимодействие с него. В нея „живее” виртуално момче, което разговаря с теб и разпознава гласа и емоциите ти. Освен това, ако подадеш лист на малчугана, както си стоиш пред екрана, след миг ще видиш, че хартията се е озовала в ръката му, сякаш преодоляла границата между физическата и виртуалната реалност.

И няма нужда да си кой знае колко дързък визионер, за да си представиш следния сценарий:

Прибираш се вечер уморен, захвърляш настрани обувките, чантата и палтото, които блестят от чистота и безупречност – сякаш не си ги изтезавал цял ден в претъпканото метро, калните улици и неудобния стол в офиса, където пак се заля с кафе. От напитката няма и следа обаче – ни петно, ни дявол. Защото нещата в гардероба ти са произведени от наноматерии, а това означава, че молекулите им умеят да се прегрупират по такъв начин, че да отблъскват наглите набези на всички нежелани елементи от околната среда.

Един малък пъргав робот набързо прибира разхвърляното и възвръща подредения вид на дома ти за секунди.

Някакъв сензор във въздуха улавя настроението ти по блуждаещия ти поглед и се „досеща“, че имаш нужда от релаксираща музика, по възможност в извънградска обстановка, която да ти помогне да се отпуснеш. Светлината в дома ти затихва и добива мекото сияние на карибски залез. Дочуваш отнякъде успокояващия звук на морски вълни на фона на нежна ню ейдж музика, а електронните тапети по стените вече са заредили пейзаж „като жив“ – безлюдното крайбрежие на остров с палми и ситен топъл пясък…

Честно казано, побиват ме тръпки. И то не толкова от качеството на подобен род реалност (или по-скоро виртуалност?), а от нейното количество. Приемам света такъв, какъвто е, и се радвам на възможностите, които ми дава. Не съм фанатичен иконоборец срещу всичко с етикет „високи технологии“. Но се питам до каква степен бих искала те да окупират моето лично пространство. Макар че дали не са го направили вече – въпросното ми интимно пространство отдавна се състои от едно най-важно нещо – скъпоценния ми компютър. По цял ден.

И все по-често се улавям как след поредната доза обилно облъчване – телефонно, компютърно, информационно – имам нужда да се махна, да отида някъде, където всичко е простичко, тихо и натурално, back to basics. Изпитвам необходимост да оставя на стенд-бай за неопределено дълго време мисловната функция, трескавото планиране и гонитбата на срокове; да избягам от агресивния информационен шум, в който сме потопени; да се измъкна от хватката на единиците и нулите и да включа други сетива, отдавна ръждясали поради оскъдна употреба.

И тази тенденция на завръщане към природата, към обикновените неща, в които участваме не само с главите си, но и с ръцете си, с краката си, със сърцата си, с цялото си тяло, като че ли набира все по-голяма скорост. Западният човек бавно и непоколебимо започва да се изнася на изток, за няколко месеца, за година, завинаги. В Индия най-любимите ми места се оказаха градове като Ришикеш, Ауровил и Хампи, където западният човек бе избрал да се установи, за да се срещне с източния. Вътре в себе си. Там той няма големи претенции, живее семпло, облича се в памучни и ленени дрехи, почита духа на Майка Ганга, прави йога, пее мантри, свири за жълти стотинки, твори на сцената, импровизирайки в реално време, just for the fun of it, без да го е грижа за критичните погледи на околните. А критични погледи всъщност няма.

Имам чувството, че се опитва съзнателно или не да си върне боговете, ония природните, които живеят в Слънцето, Луната, вятъра, земята, дървото, реката и чиито образи са градивните елементи на древната човешка психика. Във време, когато биваме все по-обилно заливани от готови, дигитални, „двуизмерни” образи шир-потреба, толкова повече изпитваме необходимостта да се свържем с техните живи, пълнокръвни прототипи вътре в нас, движили ни някога, когато сме се преживявали като част от цялото. Разбира се, наивно и преиграно е да смятаме, че можем да „нахлузим” отново митическия светоглед на древния човек, в който небето е богът-баща, а земята е богинята-майка, но сме достатъчно информирани, за да знаем, че не на символично, а на съвсем буквално ниво това е точно така.

Земята наистина е нашата майка – тя ни храни, пои, облича, грижи се за нас, а ние леко сме се самозабравили в опиянението си да я опровергаем, надхитрим и изцедим, прерязвайки пъпната връв. Ако сте забелязали обаче, в живота и във всяка една система, когато едно явление достигне до крайни размери, веднага автоматично се включва ответно такова, но с обратна посока. За да противодейства. За да се възстанови балансът.

От една страна сме се докарали до глобално затопляне и почти ежемесечни природни катаклизми, но в същото време явно имаме нужда да изградим отново изгубените връзки със земята, не просто защото от това зависи оцеляването на вида ни. А защото в човешката психика „царува” както Танатос, нагонът към смъртта, разпада и разрушението, така и Ерос, нагонът към живота, свързването и поддържането на целостта. И затова днес се връщаме към природата и изпитваме странното, мистично желание да прекопаем градина, да заровим крака в почва, да пробваме био земеделие, да загребем вода от кладенец, да си замесим сами хляба, да построим еко къща… – за да усетим отново, че притежаваме тела, триизмерни, които взаимодействат с естествения си хабитат аналогово, от първа ръка; че притежаваме души, многоизмерни, които се свързват автентично.

Тайно вярвам, че тази тенденция е трайна, макар и да не е очебийна и гръмогласна. Хората, които се връщат back to basics, не парадират, те го правят тихо, заживяват в еко селища, използват възобновяеми енергийни източници, захващат се да изучават традиционни земеделски практики и измислят науки като пермакултурата. Последната е съвкупност от методи за проектиране и поддържане на земеделски екосистеми, които притежават разнообразието, стабилността и гъвкавостта на естествените такива. Или иначе казано, човек влага мисъл и енергия в изучаване на природните дадености, процеси и ритми, за да се включи към тях със своите дейности, производство и взаимодействие деликатно и синхронно. Бавно и (надявам се) сигурно започва да се установява един нов модел на общуване и сътрудничество между човека и земята, в който не можеш да не отидеш, да не пипнеш, да не излезеш от зоната си на комфорт. За да вникнеш.

Гледайки към земята, спонтанно приплъзвам поглед и по звездите. Астрологията е аналоговата индикация, по която аналоговите хора се ориентират за духа на времето и вселенските цикли. А основният тон на сегашния zeitgeist бе зададен от влизането на Плутон в Козирог, където ще „кръжи” до около 2025 г. Плутон е символ на трансформацията, той ни прави по-съзнателни, като разрушава всички стереотипи, в които сме се вкопчили. Козирог е земен знак, в който развиваме реализъм, здрав разум, самодисциплина и отговорност. Неговата енергия не е свързана с квантови скокове и революционни промени. Козирогът ни учи да изкачваме върховете си, но да не забравяме за долината, от която сме тръгнали, защото там са нашите корени, чрез които се храним. Плутон ни „хваща” за главите и ги извърта точно към тези наболели земни теми, но под различен от досегашния ъгъл.

Нямаме нужда да разбираме от астрология, за да видим, че наистина е належащо да преобърнем с хастара навън отношението си към заобикалящия ни свят и да стъпим на земята. По нов начин. Аналоговите хора някак си го виждат и „чуват” това, успяват да дръпнат шалтера на единиците и нулите в ежедневието си, запретват ръкави, събуват обувки и тръгват по кожа към своя смел, нов свят.

Милена Вълканова (за “Жената днес”, февруари 2011)