Астро-арттерапевтичен уъркшоп: „Татко – слънцето в деня ми или буреносен облак”

    Астро Ателие
    ви кани на
    Астро-арттерапевтичен уъркшоп
    на тема
    „Татко – слънцето в деня ми или буреносен облак”
    Слънцето в рождената карта е център на себесъзнателност, усещане за индивидуалност, потенциал за себереализация, творчески канал.
    Слънцето символизира жизнената енергия.
    Слънцето е сигнификатор на бащата, който ни въвежда (или би трябвало) в света на големите, на културата и на цивилизацията.
    Бащата:
    • Е царят на трона
    • С едната ръка гали, с другата – наказва
    • Дарява съзнание
    • Извежда от домашното огнище
    • Въвежда в света
    • Насърчава развитието
    • Спъва стремежите
    • Е Голям
    • Е малък
    • Е просто човек
    Подари си един ден, в който да изследваш връзката с твоя баща и потенциалите за развитие на слънчевите ти качества, чрез:
    • Художествени техники;
    • Групови техники;
    • Астродраматични етюди;
    • Визуализации;
    • Астро интерпретации;
    • Споделяне!
    Семинарът е предназначен за:
    • Не-астролози, които са готови да се запознаят с хороскопите си и да ги ползват за себепознание.
    • Астролози, които имат нужда да преживеят астрологията, вместо да я мислят и анализират.
    • И всички останали непокорни, диви, любопитни търсачи!
    Време: 18 януари (събота) 2014 г., 10.00 – 17.00 ч.
    Място: София, ул. "Проф. Милко Бичев" 3, ет. 1, студио Fusion Point
    Водещи:
    • Милена Вълканова – дипломиран астролог от школата по психологическа астрология на Хубер, арт-терапевт
    • Надежда Милева – психолог, позитивен психотерапевт, арт-терапевт
    Цена: 50 лв.
    За информация и записване: 0887 587 207; mea_valeo@yahoo.co.uk, info@astroatelier.com
    При записване подгответе своите дата, час и място на раждане.
Read More

Мая

    Не знам откъде да започна. Едва ли някой ще ми повярва. Всичко се обърна с главата надолу. Безпощадна дивотия. Но не ме е грижа. И без друго нямам какво да губя. Чувствам се хванат в капана на собствения си хаос. Дано някой ме прочете, защото вече не знам кой съм.
    Носех се по магистралата с класическа скорост от двеста километра в час. Всичко беше точно такова, каквото тайно си го бях пожелал. Времето – безшумно. Небето – гладко. Магистралата – права и безкрайна, на всичкото отгоре празна, което, разбира се, е твърде странно явление по това време на денонощието, но аз слабо се замислях. Имах нужда да подредя мислите си по протежение на нечовешки дългата върволица от километри напред – необезпокоявани, монотонни и анестетични.
    Какво се случи? Какво не бях предвидил? Нали уж бяхме щастливи. Цели двайсет и пет години. Още си пред очите ми. Също като тогава. Все едно беше вчера. Слабичка, с дълга до земята пола на цветя, квадрати, триъгълници, осморки, безкрайности – цялата формула на неразгадаемата ти природа сякаш беше изписана върху тази шантава, пъстра дреха. Катранено черната ти коса стърчеше във всички посоки, а финият ти нос бе кацнал присмехулно и нелепо между две проницателни, сериозни очи. Обожавах те.
    Беше най-умното момиче, което познавах. Четяхме в захлас Кастанеда и мечтаехме за живот без ограничения, за скок в безкрайности, за безхаберно джиткане в пространството от варианти. После ти нещо започна да се дърпаш, да биеш отбой, да спориш и да мълчиш. Не те разбирах. Не ме ли обичаше вече? Говореше глупости – това моето не било свобода, било тотална зависимост и бягство от реалността.
    След това реши да зарежеш астрофизиката, а беше израснала с нея, с учебниците и телескопа на баща си. Това ме срина. Обожавах разговорите ни за квантова физика, термоядрен синтез, свръхнови, квазари, бели джуджета, червени гиганти, фрактални проекции, теория на относителността, черни дупки, теория на струните… Не можеше ей така изведнъж да се откажеш. Ами аз? За мен помисли ли? Всичко правехме заедно. Ти беше моят свят. Моята вселена. Всички измерения.
    Беше непреклонна. Искам да се върна при хората, да позная човешкото, каза. Ще се прехвърля в Психологическия факултет. Намерих си квартира. Разделяме се.
    Тогава реших да го направя. Или живот с теб в друга реалност, или никакъв! Скокът беше невъобразим. Не, не, такова нещо не подлежи на описание. Трябва да се изпита.
    Реалността е многослойна и в нея се съдържа безкрайно множество от варианти на живота ти. Със силата на съзнанието си човек възнамерява и осветява желания сценарий, за да го преживее. Но не бива да се вкопчваш в копнежите си, иначе деформираш процеса и резултатът е нулев. Или получаваш бомба със закъснител – не е ясно къде ще попаднеш.
    Смътно усещах, че съм се хванал за теб като удавник за сламка, че така провалям и двама ни, но тогава не можех другояче. Исках те в живота си, исках всичко да остане постарому и бях готов да сменя варианта. На всяка цена! Ако ще и да го изкривя.
    Застанах на ръба. Дишах много дълго. Сетивата ми се притъпиха, виждах със затворени очи. Главата ми се разтвори, умът ми се сля с прелитащите птици и се понесох на крилете им. Тогава разбрах, че съм готов. Казах формулата, която внимателно бях напипвал дни наред преди това: „Живот с Мая като моя съпруга.” И скочих!
    Реалността сякаш се нагъна, сви се в утробата си, после се разтресе спазматично и се отпусна с тежка въздишка като след оргазъм. Разпадна се на съставните си частици. Пренареди се. И замря.
    Нямаше жива душа. Дворът на университета беше опустял като след атомен взрив. Седнах на една пейка и зачаках. Опитах се да си събера мислите. Безуспешно. Уж всичко беше познато, но не съвсем. Застиналост и усещане, че си попаднал в илюстрована книга. Странна, оглушаваща тишина. Нито шум на листа, нито повей, нито птича песен. Не знам колко време съм стоял така – може би минути, часове, дни, векове…
    После въздухът се пораздвижи. Реалността започна да се оживява, да добива триизмерност. Появиха се отнякъде хора. Някои от тях ми бяха познати, но не знаех откъде. Поздравяваха ме. Досетих се, че са ми състуденти, но кой кой беше… Ще се сетя. Сега това не е важно.
    Трябваше да те открия. Затичах се към залата по експериментална физика – там се бяхме запознали, там те виждах в спомените си. Връхлетях вътре. И те съзрях. Очите ти се взираха в мен – спокойно, изпитателно, някак съучастнически. Прегърнах те. Обгърнах те отвсякъде. Стиснах те с все сила. И останах така завинаги.
    И вчера те намерих. Безжизнена, бездиханна, бледо подобие на себе си. Как можа да го направиш? Не ти ли дадох всичко? Виждах, че линееш, че живецът ти се е изгубил някъде по сивите артерии на ежедневието. Но си казвах, нормално е – работата в института, конференциите, проектите…
    Е, да, отдавна не мечтаехме и не говорехме за магическия свят отвъд видимото. Затова пък се имахме един друг. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав да се самоубиеш. Побеснях. Задуших се. Изгубих почва под краката си. Останах един оголен нерв. И болеше, адски болеше.
    Боже, триста километра в час! Разтърсих глава. Изтръпнах. Десният ми крак се бе вкочанил. Бях натискал педала на газта и аз не знам колко време. Внимателно отлепих. Изохках. Реалността навън отново се бе превърнала в илюстрация. Но този път сякаш бе изрисувана не с маслени бои като тогава, а с акварели.
    И тогава я видях. Табелата. Вдясно. Първото населено място от цяла вечност насам. Свърнах. След около половин час се озовах в китно крайбрежно градче. Малките улички се спускаха надолу към плажа, прекосявайки като капиляри ботаническа градина с дивото й поселение от Евино време. Седнах на дънер и отмалях.
    Имах нужда от дълга почивка. Над главата ми се спускаха огромните листа на древни папрати, миришеше на зелено, мокро и прогнило. Опипах с гърба си стабилна опора и се отпуснах. Край мен сновяха бодри младежи, майки в унес бутаха детски колички, възрастни двойки се крепяха и ме оглеждаха странно. Затворих очи и изключих шалтера.
    Когато се събудих, беше станало тъмно почти като в рог. Вечерният хлад се бе пропил в костите ми. Вкусвах по устните си солените пориви на морския бриз. Запътих се да потърся нещо за хапване. Градът се бе изнесъл по тротоарните кафенета. Въздухът жужеше от преплитащи се разговори. Улични светилници, звънтящи чаши, истеричен кикот, увещаваща интонация, бели дувари, оранжеви тенти, тюркоазено сини порти, карети с туристи. Идилия, жадуван покой.
    Никой не ми обръщаше внимание. Потърсих ресторант в по-тиха уличка, встрани от централната суматоха. След двайсетина крачки погледът ми бе привлечен от табела – „Астрофизични консултации”. Каква пък е тази лудост? Какво има да се консултира тук? И то точно на забравено от бога място, където едва ли им се намира кьорав телескоп? Какво ли ще стане, ако се отбия и разпитам?
    - Добър вечер. Вие сте последният клиент за двайсет часа, нали? Заповядайте.
    На прага стоеше около четирийсетгодишна жена с хипарски, но по своему елегантен вид – усмихнато лице, дълги до кръста, гарваново черни плитки, цяла камара гривни, които дрънчаха хипнотично. Шарена пола до земята, игриво-повелителен поглед и фин нос. Стоях като закован. Гласът й ме поведе и волята ми ме напусна. Последвах я вътре. Щом се посъвзех, забелязах, че съм седнал на удобно диванче с меки възглавници.
    Пред мен седеше Мая. Или нейна двойница. Делеше ни ниска масичка с малък компютър отгоре.
    - Струвате ми се познат. Как се казвате?
    - Максим Бард.
    Лицето й се изопна. Челото се сбърчи. Очите й се впиха в мен подозрително, изучаващо. Гласът потрепера:
    - Кажете си датата на раждане.
    Въпросът й ме учуди, но отговорих. И без това нямах представа какво се случва. Завладя ме усещането, че се намирам в сюрреалистичен филм.
    - Защо ви е дата на раждане за астрофизична консултация? – едва успях да изломотя, опитвайки се да се хвана за хилаво стръкче рационалност.
    - Астрофизична? О, не, аз правя астрологични консултации. Изследваме вашия вътрешен космос чрез отражението му във външния – планетите в момента на раждането ви.
    Какво пък толкова, ще поиграя на тази игра. Астрологични врели-некипели. Но имах ли по-добра алтернатива за прекарване на времето? Дори бях забравил за глада. Любопитството надделя. Трябваше да разбера коя е.
    Издържах погледа й.
    - Кога и къде сте роден?
    Внимателно продиктувах скъпоценните си данни, доказващи, че някога съм съществувал на този свят. В кой свят всъщност?
    - Но кой сте вие? – подскочи като ужилена.
    - Моля ви, седнете. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз съм просто клиент. Нека поговорим. Успокойте се, ето, пийнете вода.
    - Извинете ме, познавах някога мъж на име Максим Бард, беше роден на вашата дата. Сигурно е чисто съвпадение. Умът ми не го побира. Дори приличате на него. Това е някаква нелепост.
    - Простете, а вашето име как е?
    - Мая.
    Запазих самообладание. Малко по малко като че ли започвах да схващам какво ставаше. Дали не бях прескочил в друг вариант на действителността?
    - А не сте ли учили все пак астрофизика?
    - Да, но не се дипломирах. Прекъснах образованието си и записах психология. Светът на астрофизиката бе твърде студен за мен. А сега чрез астрологията правя възможна срещата между звездите и душите. Впрочем вие откъде знаете?
    - Учихме заедно. Ти беше най-близкият ми човек, Мая. И ме заряза.
    - За бога, какво става? Това е някакъв театър на абсурда! Познавах Максим Бард, но той почина. Самоуби се. Бяхме втори курс. Намериха тялото му в пропастта. Идентифицираха го без капка съмнение. Личните му документи бяха у него. Това не си ти!
    - Аз съм. И не умрях. Всъщност явно за онази линия на реалността съм умрял. Но когато скочих, аз успях! Прехвърлих се. В друг вариант на реалността. В него ти завърши астрофизика, омъжи се за мен, работихме заедно и преди три дни си отне живота.
    Свлякох се на пода. В нозете й.
    - Защо? Защо го направи, Мая? Защо ме изостави? Само ти можеш да ми отговориш. Никой друг. Само ти знаеш истината. Къде сбърках? Помогни ми.
    - Но аз не съм онази Мая. Моят живот е прекрасен, пълноценен, щастлива съм. Колко ли отчаяна трябва да е била, за да си посегне. Не съм в главата й, не знам. Какво я е подтикнало?
    - И аз не знам. Бяхме щастливи. Животът ни беше точно такъв, какъвто го исках.
    - А поинтересува ли се какво тя иска? Въобще някога било ли те е грижа за какво мечтае, какво я гнети, какво я депресира, какво я прави щастлива, какво я усмихва? Започвам да ти вярвам, че си ти, защото си същият егоист, когото познавах на времето. Скачачът в пространства от варианти?! Стига бе. И за какво? За да задоволиш инфантилните си желания! По-далече от търбуха си виждаш ли? Страхливец!
    - Моля те… Помогни ми… Не знам кой съм, изгубих се. Само теб имам.
    - Не, нямаш мен! Имаш само себе си! Погледни си картата! Всичките ти планети са в лявата част на хороскопа, в аз-полусферата, а половината от тях са в дванайсети дом. Не можеш вечно да се криеш от света и да драпаш със зъби и нокти да се върнеш в утробата на рая.
    - Но аз не се крия. Аз създавам своя свят.
    - Глупости на търкалета. Как не успя да го осъзнаеш толкова години? Вариантите са безброй, но ти не можеш да прескочиш в такъв, който е с по-висока вибрационна честота от твоята. Не можеш да надскочиш състоянието на съзнанието си. Не можеш да избягаш от основната си житейска задача. А тя е да пораснеш, да станеш независим, зрял и свободен. Във всяка една реалност ще я срещаш.
    Докато не решиш проблемите си и не отвориш съзнанието си, всички линии на съдбата рано или късно ще се изкривяват и ще завиват към все един и същ, повтарящ се сценарий. Уж получаваш възнамереното, но накрая пак се хързулваш по плоскостта на психическите си недъзи. Затова и съм те изоставила отново. Ти си си все същият – изискващ, страхлив, ненаситен, егоцентричен, зависим. А е трябвало да ме пуснеш, да се обърнеш към себе си, да намериш извора на живота вътре, да потечеш с него.
    - Как да потека?
    - Аз още тогава ти го казах. Щом неистово копнееш нещо, значи не си свободен. А измеренията са за свободните. Затова се отказах да се уча как да се движа в тях. Защото се уплаших. Не бях вътрешно свободна. Трябваше да позная себе си, ограниченията си.
    Неизкривен вариант получаваме едва когато можем да живеем какъв да е живот, едва след като приемем настоящето такова, каквото е, понеже именно под тази му форма сме го привлекли – то ни предоставя всички необходими условия да се огледаме в него и да се видим какво представляваме. Нашият вътрешен и нашият външен свят са идентични!
    - Но как така? Как ще искам вариант, който не искам?
    - Как не схващаш? Въпросът дори не е в искането. А в моженето, в състоянието. Колкото по-осъзнат ставаш, опознавайки себе си и разширявайки съзнанието си, толкова повече реалности заживяват вътре в теб, не извън. Дори нямаш нужда да се пънеш да прескачаш от една в друга. Виждаш, че външната реалност е отражение на вътрешното ти състояние.
    Тя просто го следва по петите. Всеки миг. Твоята рождена карта е символно изображение на психиката ти, в която дремят пространства на варианти. Виждаш ли тези цветни линии? Образно казано, това са канали на съдбата, по които се разгръща психическата реалност.
    Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях. Затова нямаш нужда и от мен. А сега върви си. Намери се.
    Милена Вълканова
Read More

Астрологията в юнгианска перспектива (1)

    Радвайки с великолепието си очите, тя събужда човешкия свят, препуска напреди, отваря пътя с величавата си колесница; могъща, възхитителна за всички, тя пръска светлина с разпукването на деня. (Джоузеф Кембъл, Източна митология)
    Какво ли е виждал древният автор на този ведически химн, прославящ любимата млада богиня на изгрева, Зората, когато се е опитал да предаде в магическа поезия своето „многообагрено възхищение от обилно леещия се напред поток на живота”*? Тогава Слънцето не е било просто огнено кълбо, продукт на термоядрен синтез, в резултат на който рано или късно то ще изгори и ще угасне тъжно и злокобно. В своята пладнешна форма, когато стои най-високо и недостижимо на небосвода, огрявайки цялото си ефирмено човешко царство долу, то е било Великият Баща, а преди това в нилското лоно на Лунната богиня в преддинастиен Египет изпепеляващата му лятна сила го била превърнала в кръвожадната богиня Секхмет.
    Древният човек преживявал света като свое продължение и го изпълвал с всевъзможни образи, картини, символи, които се разгръщали пред погледа му като реално случващ се епос на живота и съществуването. Ловните племенни култури живеели на една нога с всичко, което мърда, движи се, ражда се, умира в природата; те били непосредствена част от майката-природа, с която общували чрез магически ритуали – омилостивявали я, умолявали, възхвалявали я. Животните били техни братя, все още азът не бил взел надмощие. В онова далечно време на своето младенчество човечеството не вярвало, а знаело, че ако направи молитва за дъжд, богът-дъжд ще откликне. Съзнанието му било в своята бебешка фаза на развитие и също като индивидуалното съзнание на новороденото било фрагментарно – не виждало майка си като цяла личност, а като една хранеща гърда, като друга пресъхнала гърда, като наказващ пръст, като галеща длан. Всичко наоколо проблясвало и изниквало от единната утроба на битието, после пак се скривало, а неоформеният и недиференциран аз на древните ни събратя „въздействал” върху всички заобикалящи феномени с едно помръдване на брадичката. Съзнанието се борело със зъби и нокти да се задържи на повърхността, после пак потъвало в омайната мъгла на колективната бездна. То било поставено насред действителност, която го удивлявала и изумявала, била непозната и недостъпна – бял екран, върху който младият човек проектирал целия си вътрешен инстинктивен живот, оживявайки я и населявайки я с чудовища, Майки, Бащи, духове, пазители, тотеми…
    Минали хиляди години, през които човешкото съзнание малко по малко се диференцирало, разграничавало се, отстъпвало крачка след крачка назад от екрана, на който се разигравал битийният театър и видяло, че реалността не е хаотична, че нещата не възникват от нищото, че в света има ритъм, цикли, и космически ред. Природата започнала да добива очертания, парчетата на пъзела се занавързвали в една по-плътна картина от взаимозависимости, следствия, последователности във времето и пространството.
    Тогава възникнали жреческите държави. Човекът се опитал да подреди битието си и да го организира, напускайки племенния, номадския начин на живот и усядайки зад дебелите стени на града-държава, където имало йерархия и порядък, отражение на космическите, божествените.
    По това време „най-голямата грижа на митологията… не е била нито историята, нито плодовитостта, а някакъв вид ред: някакъв вид математически подреден, астрономически обвързан възглед за връзката на човека и ритмите на неговия земен живот не само със сезоните, годишните тайнства на раждането, смъртта и обновлението, а отвъд тях, с още по-големи, много по-продължителни цикли – големите години.” (Джоузеф Кембъл, Източна митология)
    И така се ражда астрологията. Човешкото съзнание от фрагментарно и егоцентрично постепенно започва да изплува и да добива известен континуитет, а успоредно с него, видени и преживявани през неговата призма, континуитет добиват и несъзнаваните съдържания. Боговете отиват на небето, небесната сфера се насища с богатите митични съдържания на колективния опит. Каквото долу, това и горе. Всичко, което е минало през психическите пластове на хомо сапиенс, през неговата реактивна, инстинктивна, емоционална и биологична система, цялото съдържание на човешкото състояние се проектира върху небесния свят, който заживява драматичния живот на архетипите, населяващи душата на човека.
    Астрологията, смея да твърдя, е сложно явление – средоточие както на митичния, религиозен живот на човечеството, така и на стремежа на последното да обозре света, да го обхване, да го организира и обясни. Тя използва критичната мисъл, емпирическото наблюдение, научния подход, математическия и астрономическия инструментариум, които са средства на диференцираното съзнание, на азовото състояние. В същото време обаче всичко това се случва на фона на зодиакалните съзвездия, които бележат с качествата си времената, местата, хората; на планетите, които вещаят, носят поличби, въздействат благотворно или злотворно. От една страна имаме субекта, съзнанието, което познава, търси закономерности; от друга страна имаме целия негов несъзнаван материал, който виждаме отразен върху небесната твърд.
    От зората на появата си човечеството изпраща своите надежди, мисли, копнежи, очаквания, емоции, молитви в пространството, създавайки в сферата около Земята различни образи, които ние наричаме Зодиак. Това е един процес на инвокация, на излъчване и на приемане на излъчвания, които излизат от нас и се връщат при нас. Разделението на зодиакалния пояс на дванайсет знака не произлиза от звездите над нас, а от човечеството. В известен смисъл астрологията почива на фантазии: не само защото зодиакът е въображаемият път на Слънцето през небето, но и заради силата на проекцията и въображението на човечеството, заключени в него. Зодиакът е символ на развитие и разгръщане на природните процеси и съдържа в себе си архетипа на целостността, на природния кръговрат, на всичко, което някога е съществувало и ще съществува във вселената, преминавайки през всички естествени фази на еволюция от зараждането на импулса в Овена до разпада в Риби. Зодиакалният кръг представлява колективното несъзнавано.
    Колективното несъзнавано е първичната психическа реалност, резервоарът с базисните мотиви и първични форми, присъщи за човека, то е архетипът на живота. То не е инстинктивно, а символично. То е убежището на креативното въображение на Духа и на усещането на човека за ценност, което не може да бъде разклатено от разума. (К. Г. Юнг)
    Целият живот се състои в основата си от едно единствено хомогенно вещество, от психическа енергия, която държи всичко съществуващо в цялост и от която се „пръкват” архетипите, в това число и архетипът на аза, на съзнанието, което е продукт на порива на универсалната психична енергия да се самопознае, като за тази цел тя трябва да се диференцира. Зодиакът представлява различните режими на организация на това първично вещество, съставляващо тъканта на живота.
    Зодиакалните знаци са това, което Е, колективният енергиен, генетичен бульон, наслагван, откакто свят светува, съдържащ в себе си всички психични опитности на човечеството от еони насам.
    (следва)
Read More